Историята на МузатаJ
Винаги съм вярвала в любовта. Дори и 20 годишният ми неуспешен брак не можа да ме разколебае, че съществува. Живях в предателства, изневери, алкохолни “подвизи” и физическо насилие. Останах с двама порастнали сина и реших да потуша мъката си във форум на разведени. Там откривах близки до съдбата си хора, споделях и даже влизах във виртуални спорове и войни с тях.Там ме намери пак и бившият и продължаваше и анонимно да ми нанася душевни рани.Емоционалният ми потенциал се хабеше само там и разделяше и самият форум на лагери на омраза.
В реалността, обаче работех с млади хора, които ме накараха да се погледна отстрани .Неволята бе ме променила...положително.В огледалото видях едно хубаво порастнало 40 годишно момиче, решило да си докаже, че все пак надеждата и вярата в любовта я има, независимо от възраст и килограми.Затова младежите-колеги, ми посочиха правия път , като ме регистрираха в сайт за запознанства.
И във виртуалния свят се сблъсках с най-негативните примери:от нова среща с бившия, който си бе измислил самоличност, която ми хареса и му споделях, ли споделях...И вие – продуцентите на “Love.net” , направихте контакт тогава с мен ;) Минах през чисто мошеничество, опит за въвличането ми в нечисти политически активности до физическа и емоционална връзка със свободен мъж, но без перспектива за ангажименти.
Това- последното, вече ме задоволяваше, но докато ползвах сайтовете за поредната среща, получих покана от Пламен за изложбата му в Пловдив.
Беше симпатичен мъж-художник, пейзажист. Жълтата лампичка отново светна, обаче!Отдавна се занимавах с реклама и реших, че виждам евтина такава в профила му.
Той прояви настоятелност. Живеел на село, но щял да мине с картините си през София. Покани ме на кафе и да разгледам изложбата му, ако трябва в колата.Така ме провокира и наистина отидох на среща. А бързах за среща с настоящия след това.В мен обаче напираше едно любопитство и дълго подтискано желание да ползвам изкуството, като мехлем за болната си душичка.
Появих се пред Народния театър с най-новата си феерична рокличка. Времето беше прекрасно. В импровизирани къщички младежи раздаваха брошури за първата седмица на танца в Сф.И точно там се срещнахме с брошурки в ръце.Седнахме на най-скъпото кафе. Видях напрежението му и поръчах възможно най-скромничко меню.Но в неговия поглед видях и още нещо- едно нескрито възхищение и момчешко притеснение. Вече бях посвикнала и с този поглед. След другата крайност на пълно неодобрение все пак го ценях.Правеше ме доволна и поласкана.
Говорихме за преживяното. Оказа се, че сме имали близки пътища в младостта си и общи познати. Като момиче играех пантомима и някак си сме се разминавали за мъничко в мечтите си.Разделихме се с уговорка за среща в началото на театралния сезон – да посетим спектакъл.Хвърлих оче на картините в колата и се разделихме.
Виртуално продължавахме да се радваме на срещите си. Не знаех, а и не бих повярвала, че за да ми пише в сайта за запознанство, му се налага да пали фиатчето си и да пътува до компютърния клуб на съседното село посред нощ.
Минаха седмица-две и, когато позабравих за срещата той звънна.Е да, но аз имах вече връзка, макар и сетивно несериозна от страна на мъжа, за мене тя си беше отговорна.
Телефонът ми настоятелно звънеше и звънеше. На десетото повикване не издържах и вдигнах.Чух смутения глас на Пламен. Предстояла изложба на негови приятели, повечето женени, а на него не му се ходело сам. И аз бях за момента сама и тръгнах.Напълних очите и фантазията си, но вечерта продължаваше в заведение.Стигнахме дотам, но нямаше места. Беше препълнено и решихме да останем само двамата в китния му двор сами.Поръчахме си скромничко меню и точно тогава се изсипа първият есенен дъжд. Неговият ромон ни сближи. В миг Пламен се изправи и ме покани на танц без музика- хей така, на мелодията на дъждовната песен.Топлината на тялото му и сантименталността му ми допаднаха много.Разделихме се, но вече бях провокирана и очаквах с нетърпение следващото му обаждане.
След около седмица ми звънна пак. Предтекстът беше работа в града и закупуване наистина на билети за спектакъл. Качихме се в пицария над града. Вечерта беше тиха и много красива. Красива бях и аз – четях го в очите му.
Изведнъж се появи вятър, а той доведе буря. Природата отново ни доближи физически и ни накара да си признаем и с думи, че се харесваме на раздяла.
Когато отново дойде изгледахме предвидения спектакъл. След срещатата той ме изненада с поредното си предложение.Наближаваше рожденият му ден.Поканил приятели, но те щели да са с жените си, а той сам...та ме покани.Изобщо не помислих, че отивам извън София на незнайно място, с непознати хора., макар и с осигурен подарък – карта за целия театрален афиш за сезона на негово име, но за двама.
Бях дала дума и когато се появи в деня да ме вземе с малкото фиатче изобщо не се двоумих.Качих се иииии.
Така стигнах до входа на любовта ни.
Чудноватата му къщичка е гушната от шипкови храсти.Пазач И е Роко. Роко е най-добронамереното животно, което познавам.От самосебе си се оказах домакиня и като такава посрещнах и изпратих гостите.Като естествено продължение беше да си легна до топлото тяло на стопанина. Беше незабравима вечер.Цяло денонощие се радвахме един на друг, а когато се зазори пак, излезнахме.
Така се озовах на поляната и се превърнах в нейна господарка.От къщата до кръгозор се простираше Тя и свършваше с манастирчето. А манастирчето е вход на гората.
Мушнахме се в нея с Пламен и Роко и до днес търсим и най-съкровените И кътчета. Днес води смело мъж и сече трънаците и прокарва път с прясно наточени ножове.
На поляната стреляме с лъковете, направени от Пламен. Вечер поляната ми се превръща в безкраен звезден купол.Наслаждаваме И се и се прибираме в къщичката. Пламен зарежда печката с пънове и препрочитаме старите вестници преди да ги пъхнем в огъня. Мушваме се на топло под юргана, загасваме всички светлини и не, не свършва вечерта. Наоколо се появяват светещи очички и се чуват лапички на съседските котки.После нахално се наместват между нас и започват блажено да мъркат.
Събуждаме се от любопитното присъствие на врабчетата, които живеят в тухлите на недовършената къщичка, а Пламен им е оставил дупчици за контакти, за да ме радва с тяхното присъствие.
Още след това първо посещение се оказа, че ще работя сезонно на Витоша, а тя се оглежда в планината и гората зад поляната. Затова Пламен трескаво започна да твори огледален телефон.Него не успя да довърши, но направи чудесна шейна. С нея летяхме по Алеко, а днес се ползва за товарна на дърва от гората.
Неусетно от поляната, манастирчето, гората и сърцето на Пламен се озовах и в картините му, заедно с него и Роко, разбира се. Като муза се появих и на острова на цар Самуил. В Преспа остана ликът ми да пази българска светиня и този факт ме прави още по-отговорна към моята, неговата и изобщо съдбата ни.
Миналата есен насадих много рози в градинката пред къщата и се надявам да преборим шипковите храсти. Все си мисля, че ще успея.Без вода отгледах домати, тиквички, пипер и магданоз в леха, с рисунък на сърце. За две години любов научих и брах ядливи гъби, билки, коприва, киселец и пр.Открихме невероятни, приказни места.
Във онзи форум на разведени, споделих историята си.Някой недоброжелател я обогати със снимки, свалени от социалните мрежи – на нас двамата.Това, обаче зареди с енергия и оптимизъм огладнели и невярващи душици в клуба на разведените. Да – ние сме пример на щастливци, намерили се в дебрите на нета.Постепенно спечелихме взаимно сърцата си, доверието си. Знаем паролите на личните си мейли. Затова сега си имаме доверие и в гората и във виртуала.Сами повярвахме, че има любов, поне аз със сигурност.
Радвам се, че и децата ми го виждат и се надявам да вярват и те в нея.
Всъщност и синът ми е художник и учи за това.И двете соколЕта са влюбени и си имат по едно момиче-приятел.
Но засега за любовта ще им се наложи да учат от нас.Не се преподава, но я има, явно.
Приказка
Приказка без рамка
Колко истинска се чувствам в твойта приказка
и влизам в нея, като себе си.
В пейзажа И сред стари таратайки, планини и пънове,
на които рамка няма никога да сложим.
С история съм и с коси от кестен.
Очите търсят твойте цветове,
а устните разказват твойта приказка за върхове
и тялото танцува твоят танц без музика.
Ще яхнем малкото фиатче,
ще го напълним с пънове догоре
и ще измислиш огледален телефон
и ще ме викаш по небето с него.
Врабчета ще са наши пощальони
и ще се надпреварват да разнасят новината
за любовта ни
и адреса на твойта къщичка чудата.
И ще се мушнат в дупчица,
която им оставихме - да им е топло.
Ще стреснат котките крадливи,
които се въртят около лакомствата,
забравени от нас, докато се любехме.
И Роко ще скимти
и аз ще дойда, за да го гушнем двамата.
И ще говорим, и ще се смеем.
А пъновете ще пухтят
и ще нашепват нашата приказка без рамка.
А върховете ще се сърдят.
Не ги забравяй - те са хубави и бели!
Но аз съм важна днес -
аз, таратайките, врабчетата и Роко.
За утре планините да почакат!
Колко истинска се чувствам в твойта приказка
и влизам в нея, като себе си.
В пейзажа И сред стари таратайки, планини и пънове,
на които рамка няма никога да сложим.
С история съм и с коси от кестен.
Очите търсят твойте цветове,
а устните разказват твойта приказка за върхове
и тялото танцува твоят танц без музика.
Ще яхнем малкото фиатче,
ще го напълним с пънове догоре
и ще измислиш огледален телефон
и ще ме викаш по небето с него.
Врабчета ще са наши пощальони
и ще се надпреварват да разнасят новината
за любовта ни
и адреса на твойта къщичка чудата.
И ще се мушнат в дупчица,
която им оставихме - да им е топло.
Ще стреснат котките крадливи,
които се въртят около лакомствата,
забравени от нас, докато се любехме.
И Роко ще скимти
и аз ще дойда, за да го гушнем двамата.
И ще говорим, и ще се смеем.
А пъновете ще пухтят
и ще нашепват нашата приказка без рамка.
А върховете ще се сърдят.
Не ги забравяй - те са хубави и бели!
Но аз съм важна днес -
аз, таратайките, врабчетата и Роко.
За утре планините да почакат!
